Вечерта. Тъкмо навреме. Децата ще излязат след малко от сградата на басейна. Чакаме. На чист въздух в двора сме няколко родители, сред които и Б. - майката на съученичка на Боби и Жани. Ще си ги вземем, ще си ги приберем по домовете.
Внезапно! Вратата на басейна се разтваря докрай. Отвътре полита изстреляно торпедо. Понася се по вълните на импулса първото дете. Боби е това. И ми се хвърля на врата.
- Първи съм! – радостно се киска. Аз усърдно почвам да тръскам водата от изцяло мократа му глава.
Б. се обръща към Боби и го пита:
- А, къде са момичетата, Боби? Ще излизат ли и те вече?
- Ами, те ще се забавят. Защото си говорят – отговаря Боби. И онагледява нехайно с ръката си бавенето така, сякаш ръката му се е превърнала в голяма стрелка на часовник. Или в малка стрелка, по-точно…
Чувам, Б. хем на шега, хем с надежда моли:
- В сряда ще имам спешен ангажимент след басейна ви. Ще можеш ли да направиш така, че този ден момичетата да излязат преди теб?
Боби осмисля. И незабавно, с цялата си сериозност, предлага решение с избор:
- Може. Но как да стане - момичетата ли да се забързат или аз да се позабавя?
Няма коментари:
Публикуване на коментар