Казбек и Елбрус 2019

Казбек и Елбрус 2019

Здравейте!

Четивото от тазигодишното ни пътешествие няма да се отличава със сладко-кисела сочност; няма да ги има пикантните истории и внезапно навлезлите комични ситуации, прекъсващи повествованието. Ще бъда безкрайно предпазлив в изложението си, тъй като дългият път и липса на баня все още се усеща, два дни по-късно, макар и вече само в съзнанието. Повярвайте, не искам да го причинявам тук. Ще се придържам само към почти статистическата сухота на актуалните данни и детайли, по-важни за мен, отколкото въобще за когото и да било другиго. Нямам илюзии, че това четиво ще бъде прочетено от някой друг, освен от останалите участници и майка ми. Ще си взема една, две дози Morphine, докато пиша и ще намеря "Лекарство за болката", че не успяхме да качим Елбрус и предполагам - "Yes", ще ми стане наистина "Good"!
Подготовката:
Тя започна няколко месеца по-рано.
С Иван търсихме още един-двама относително обезпечени безделници, като нас, с които да можем да поделим разходите по пътуване от Русе до Елбрус. Такива се оказаха Елица Трифонова, Николай Анастасов, Десислав Ангелов, Денка Абрашева и Мирослав Спасов.
Направихме си общ чат в месинджъра, по идея на миро направихме и частно събитие във ФБ, което разделихме по важни теми: екипировка, храна, маршрути, карти.
Понабавихме липсващата необходима екипировка.
Решихме да вземем лиофилизирани храни за да намалим малко теглото на раниците.
Дълго проучвахме маршрута с всички възможни средства; начини на аклиматизация; търсехме на GPS карти и тракове. Грубо преценихме необходимите и недостатъчни, както винаги парични средства. Изборът за подхподящо музикално озвучаване на автомоибла също беше нелек поради различните вкусове. Дълга, трудна и скъпа подготовка на самите коли – Опел Зафира и Тойота Корола Версо.
Ходихме да бягаме на стадиона в Русе, като се опитвахме да го правим поне два пъти седмично. Една седмица преди тръгването от Боровец изкачихме Мусала, спахме на Заврачица и на другия ден - наобратно - трябваше да натрупаме положителна денивелация като тренировка, благодаря на Денка за идеята за маршрута, ще го ползваме и друг път.
Николай, Десо и Денка предложиха вместо да правим аклиматизационни изкачвания по Елбрус, да минем пътьом през Казбек и там да се аклиматизираме. Нямахме с Иван и Елица нищо против да повторим упражнението от миналата година и с Николай нахвърлихме принципен график, който той усърдно и последователно после подреди в екселски файл за пригледност.
Най-трудно се оказа съвместното напасване на отпуските. Накрая намерихме косенсусно решение периодът ни да е 01-16.07.2019 г.
Паспорти имахме, за Русия трябва виза, за което се обърнахме към Визовия център до Руското консулство в Русе. Трябваше и застраховка за в Русия на стойност €30000.
Решихме да вземем две радиостанции, с които да поддържаме комуникация между двете коли и Николай успешно се зае със задачата.

01.07.2019

Денят! Идеята беше да тръгнем в пет. Да взема Елица, после Десо и накрая Николай. Ведно с багажа на Денка, който Десо беше взел у тях, както и част от багажа на Миро, който ни го изпрати по пощата. Да се придвижим до Бяла, а там да прехвърля багажа на Денка и на Миро в колата на Иван и да продължим вече с двете коли. Денка щеше да се включи от Стара Загора, а Миро щеше да кацне на летището в Кутаиси направо в Грузия два дни по-късно.
В общи положения, моят и багажът на Ели почти напълни багажника на колата ми. Лекото притеснение, че трябва да взема багажа на още трима души, пък и да возя до Бяла общо четири човека в колата, бързо отстъпи на по-силното усещане на фаталистично примирение пред Неизбежното.
Багажът на Десо и Денка беше много. Просто много. По някакъв начин го събрахме като уплътнихме багажника до дупка.
След това бавно и трудно успяхме да стигнем до Николай за да го вземем и него. И чак тогава разбрахме какво е то МНОГО багаж. Вярно, че той носеше палатките и въжетата. С многоходова комбинация, излята пот и подтиснати псувни, успяхме да уплътним пълноценно вече и купето на колата. Така, автомобилът изпълнен с тела и багаж потегли до близката бензиностанция за да донапомпя гумите. Напомпих ги като за свръхтегло. За щастие бях шофьор, поради което на мен нито в скута ми, нито в краката ми, нито в някоя особено болезнена точка на торса ми не се навираше, подпираше, бодеше или търкаляше нищо.
Пристигнахме в Бяла . Пред дома на Иван хора и вещи се изсипахме изтръпнали и охкащи. Той видя За Какви Количества Багаж Става Въпрос, но преглътна няколко пъти на сухо и замълча. Иван пък беше взел по-голямата част от багажа на Миро, когато ходихме до Мусала, така че разпредилихме всичко относително равномерно по двете коли и потеглихме.
Имах видеорегистратор на колата си и негласно се разбрахме да карам след Иван. Шофьорски книжки имахме само мъжете, така че се разпределихме по двама шофьори в кола. И по една девойка за чудо и приказ.
От Стара Загора подбрахме Денка и продължихме към Димитровград. Обяд.
Ели беше взела тонколонка за в колата, но се оказа, че телефонът ми подава доста слаб, като сила на звука сигнал и поради това не успяхме да се възползваме от звуковата палитра, която офлайн бях подготвил на Spotify. Карахме на дискове - Marillion, Tangents, U2, Питър Геъйбриъл.
Минахме границата лесно, стигнахме Истанбул. Покрай Mall of Istanbul задръстването бе внушително, но с повече търпение и овладени нерви излязохме от трафика. Минахме през най-северния мост – Явуз Султан Селим, както и миналата година.
Първата ни нощувка се случи на едни много приятни двойни люлки, аз - в колата.

02.07.2019

Събуждане и продължаване.
Този ден, като мисия на деня, решихме да намерим бира за следващата ни вечер преди лягане. Колкото по удряхме на камък, толкова повече това ни амбицираше. Когато питахме турците, откъде можем да намерим пиво, те се дърпаха уплашено. Като дявол от тамян, както казва христианското клише. Почти имах чувството, че щяха да си плюят в пазвата си за "Боже, опази!" Сигурно и аз така бих реагирал, ако се изправи някой холандец пред мен и колегите и съвсем естествено ме помоли да му препоръчам място откъдето да си купи половин кило качествена трева. Добре че бяха по-младите турци . Хиляда километра по-късно от границата и вече имахме бира. Вярно, на същата цена като на х.Мусала. По този повод мислех да пусна реквиема на Моцарт, но се задоволихме с Пер Гинт.
Към бирата взехме и диня, и пъпеш. Жажда. Имахме момемнт на колебания – първо да вечеряме или да изядем динята веднага, доста преди вечерянето и лягането, което явно щеше да е късно. На здрачаване намерихме един плаж. Слязохме до морето, намокрихме краката и срязахме гърлото на динята. Имаше по две двойки мъже на палатки от двете ни страни. Решихме да разнообразим отношенията им, за които всички полугласно изразихме неалтернативни подозрения, като им подарим по резен диня. Те приеха с учудване и благодарност.
Продължихме с шофирането. Беше понаваляло и спряло. Залязващото слънце романтично и не особено практично осветяше засъхналия прах в страничните огледала. В движение подадох на Елица една кърпа и помолих да изтрие внимателно стъклото на огледалото от нейната страна. Кой знае защо, тя реши да отвори вратата, вместо да смъкне прозореца. "Не слизай точно тук" - я помолих, докато рязко редуцирах скоростта на колата.
Стана късно. Ели изрови от фонотечната жабка на колата дискове на старите Genesis и ми дойде ненаситно настроение за шофиране.
Стигнахме привечер в Трабзон. Хлябът беше намалял и Николай, току-що събудил се от другата кола, в просъница отиде да купи. Върна се с три нарязани трабзонски хляба. За вечеря и за закуска. Всеки хляб в отделна торба. Но изгледаше някак гузен. Оказа се, че всеки хляб бе около 2 кг. Шест кила хляб!.. Обаче това го разбрал чак когато започнал да плаща. Обещахме му на Николай повече да не го пращаме на покупки.
Малко след това спряхме колите! Полицейска проверка на колата на Иван. Пашапорти! Иван Николоф? Да, ай ам Николов! Николай Ангелоф? Не, не – той ис Анастасов! Де-нка (Абрашева) Абрррррр...., Абрррррррр..., сус ваа! Благодарение на фамилията на Денка до проверка на нашата, втора кола не стигна.
Близо хиляда километра вече за деня; към 00:30 часа още не можехме да решим къде точно ще да спим. Ако бе тихо - бе неудобно, ако бе удобно - бе шумно. Ако бе удобно и тихо - нямаше тоалетна. Разглезихме се с тези хубави и поддъжани турски тоалетни.
Накрая стигнахме до едно игрище за футбол на изкуствена трева. Момичетата се натъркаляха по тревата. Останалите пихме гордо по една трудно намерена турска бира. Момчетата после спаха на тъничките пейки на едни беседки наоколо, земята между които беше покрита от тънък, плътен килим шлюпинки от слънчогледови семки. Аз и Иван си спахме по колите. Николай и Десо са имали по някое време полицейска проверка, но без съществени последствия, ако не броим деликатното среднощно събуждане с полицейски фенер в очите.

03.07.2019

На сутринта проверих маслото на колата и ѝ долях преди тръгването.
По някое време видяхме, че пуши двигателният отсек и Ели реши да предупреди предната кола по станцията, че ни се налага да спрем за малко. Каза просто и ясно, с най-спокойния си тон, непредполагащ никаква паника: "Ще спрем за малко, защото горим…"
Оказа се, че съм забравил да завия капачката на двигателя и маслото беше се разхвърчало по него. Красота! Добре, че капачката си беше останала там. Доляхме, позчистихме повърхността на дигателя и продължихме с Рахманинов.
Границата на Грузия с Турция всички минахме безпроблемно и бързо - и шофьорите, и пасажерите - нищо общо с миналата година. Явно не сме уцелили сезона на гастарбайтерите възвръщенци.
В Грузия нещата с пътното движение не се бяха променили за година, въпреки моите призиви във ФБ. Само да допълня към правилата, че използването на мигачи е забранено, тъй като преди маневрата разсейват водача на МПС; Може да се каже като обобщение, че там където свършва Закона за движение по пътищата, в Грузия започва движението.
Взехме предплатена карта на BeLine. Оказа се, че когато се звъни с нея извън Грузия, входящото обаждане на викащия се изписва като номер от Португалия, Испания и прочие. Не разбрах защо, но са мошеници! Всичките.
Обяд в Ланчхури. Как да не обядваш в градче, на което самото му име е обедно – „лънч“? Онова същото заведение с култовите салати Цезар от миналата година. Ерго: салати Цезар за всички. Знаем си от миналата година. Барманката се ококори. „Но салатите са огромни!?“ Знаем, знаем си ние! По една салата за всички! 6 лари салатата. Към четири лева. А салатата е с големина на военна каска. И вкусна, вкусна. Това все ще е най-вкусната салата Цезар, която съм опитвал някога.
Преяли, продължихме и вече си взехме Миро, който беше кацнал от София със самолет в Кутаиси и се беше придвижил донякъде за да ни е по на път. В едно по-малко населено място, отколкото се беше надявал той, както си призна в колата.
Нова прерязана диня. Този път на Грузинкия воден резервоар. Хубава, голяма диня. Хубава необятна гледка. После спиране през 30' за отпускане на напрежението от динята.
По пътя Миро позвъни на Тея от Степансминда, в къщата на на която спахме миналата година, но се оказа, че всичко ѝ е фул. После той през Буукинг, намери, че е свободна хижа Казбеги и веднага ни направи резервация за нощувка, с уговорката, че ще пристигнем късно. Няколко мига преди да стигнем Степансминда, докато Миро все още четеше ситния шрифт на Спицялните условия към офертата, каза, че там можело да се стигне само с кола 4*4. Наложи се спешна отмяна на резервацията.
В Степансминда пристигнахме преди полунощ. Не помня часа, но беше тъмно, късно, дори и паркингите бяха празни. Но имаше отворени магазини.
Миро, почувствал че ни е предал с нощувката, се амбицира и бързо намери свободна къща, която се оказа доста просторна и уютна. Къща „София“. Точно срещу пожарната на Степансминда, т.е. на Иван да му е особено приятно и спокойно. Докато оправим багажа, докато вечеряме - стана 02:30-03:00.
Хазяйката изглеждаше прилично и младо момиче. Попитах я как се казва и тя каза - София. Някак мило и родно да ти стане на 2000 км. от дома. Идеше ми да я разцелувам (точно и само поради тази причина!), но съм женен и не мога такива неща да правя.

04.07.2019

На сутринта до църквата ни извози традиционния за Степансминда микробус Мицубиши Делика с десен волан, пукнато обзорно стъкло, гъгнеща местна чалга и шофьор - с вид и усещане за криминално проявено лице.
Пътят, който миналата година приличаше на нещо като път, се оказа асфалтирано шосе, много читаво. Има доста остри завои и наклони на пътя от по 12% при завоите, та не зная голям автобус дали ще може да се оправи нагоре. На самата църква Св. Троица имаше вече голям асфалтиран паркинг с пресни маркировки къде и как да се паркира, нищо че никой не ги спазваше. Ако не бяхме оставили собствения си транспорт долу, спокойно можеше да се стигне дотук и колите да ни чакат горе на паркинга три-четири дни. От друга страна, може пък от гледна точка на опазване на личното имущество, да е по-добре колата да не е горе.
Този път решихме да пробваме офертата с извозване на багажите с коне от църквата до хижа Бетлеми (хижа Метео, както я знаят всички). Аз, Николай, Иван и Десо бяхме доста уморени от шофиране и недоспиване и не искахме да си причиняваме допълнителни неудобства. Останалите трима – Ели, Денка и Миро - не пожелаха и потеглиха нагоре с багажа си.
Тръгнахме в слънчево, сухо време. Даваха го с преваляване чак в следобедните часове. Всички бяхме нагоре с лятна екипировка. Срещи със слизащи туристи или с туристи, с които се разминаваме нагоре. Видяхме българин. Алекс - благоевградски софиянец от Германия. Беше с иностранна компания с една чудно хубава полякиня. Съчетавали сватбено тържество и планина.
И като заваля. Дъжд. Град. Ситен, но упорит. Естествено - всичко по нас стана мокро.
Бяхме стъпили на ледника и вървяхме едва. По едно време Иван каза, че шофьорът на коня е стоварил раниците ни в началото на ледника и е обърнал обратно надолу. Викнахме му "ей, защо не до хижата", докато се връщахме? Той ни каза нещо от рода едва ли не, че е забранено за коне. При всичката конска фекална маса по ледника.
Раниците бяха изключително мокри. И вътре почти всичко беше изключително мокро. Треперех безконтролируемо и прецених, че е неразумно да продължавам през ледника, така както съм мокър. Съблякох се дибидюс гол и облякох пълната си зимна екипировка. Пухеното ми яке и полар бяха мокри – съответно напълно неизползваеми. Останалите – Иван, Десо и Николай бяха продължили нагоре за да не изстиват. Видях, че е оставено 30 метровото въже, предназначено за Ели, Денка и Миро и реших да го взема нагоре. Голяма индивидуална минавка! Въже, качествено сиропирано с вода е като голям, тежък завъртян кадаиф. Едвам стигнах до хижата, последен, приведен от непосилната тежест на раницата, която иначе включваше и палатката за мен и Иван, но сега и добре напоеното въже за Миро и момичетата.
На хижата момчетата вече бяха разбрали от метеоролозите там, че била подадена грешна прогноза в интернет. Преваляванията от 15:00 ч. всъщност трябвало да се разбират като проливен 11 л/кв.м дъжд и градушка от по-рано.
Оказа се, че в хижата можело да се спи, нещо което ми е убягнало миналата година. Със собствени чували и на двуетажни нари със съмнителна хигиена, но все пак - на сухо и без разпъване на палатки. Дори имало барче - долната част на хижата, там където миналата година нощуваха конете, сега беше нещо като ресторант и бар. Отделно в хижата имаше и столова, разположена вляво при влизане в хижата. Коридорите на самата хижа бяха с фотоклетъчно осветление, а самата хижа се захранваше от фотоволтаици.
Аз имах късмет да си легна в сух спален чувал. Но не всички приятели имаха същия късмет. Не зная дали си спомняш, скъпи читателю, ранните години на своята младост, когато си се събуждал сутрин с намокрени гащи, малко преди някой голям да те измие и да ти сложи сухи панталони. Та представи си що за усещане е, когато съвсем целенасочено, вярно че от немай къде, но съвсем целенасочено да си легнеш в понамокрено спално бельо с идеята, че така ще прекараш нощта.
Иван го беше втресло. Трепереше и имаше температура. Изглеждаше зле. Решихме с него да прекратим с Казбек, да слезем в Степансминда за да го излекуваме. А и да съчетаем полезното с приятното. Да спим две вечери в Степансминда, в които хем да изсъхнем необходимите ни за Елбрус дрехи, но и да намокрим поне за една вечер сухите гърла на шофьорите с грузинско вино. Миро, Ели и Денка бяха със сухи дрехи, та те при това положение, решиха да пробват върха същата вечер, което значеше, че ще се разделим за ден и нещо. Те тръгнаха нагоре към 02:30 часá.

05.07.2019

На другия ден се събудихме късно и се оказа, че сме се възстановили и оправили, че всичките сме в кондиция, а и дрехите бяха почти изсъхнали. Решихме да останем на хижата и да атакуваме върха следващия ден. Миро се върна при нас по някое време с оплаквания от главоболие като оставил машинките Ели и Денка да продължават сами нагоре.
Петимата, ведно с него, тръгнахме в посока Казбек за аклиматизация. Стигнахме до 4165 м.н.в., до началото на втория ледник и при първите му цепки и се върнахме. Притеснихме се за девойките, че слънцето бе тръгнало да преваля планината. Накрая те все пак дойдоха, успешно изкачили върха! Да си призная, Денка толкова уморена не я бях виждал. Елица - тя винаги си изглежда в една и съща перфектна форма.
На другия ден бе ЧРД на Николайчо. Мислех си, че трябва да му намерим някоя сгодна пияна грузинска булка, готова на всичко. С добри форми и обноски, с голям нос и една вежда. Скоро той и без това беше изкоментирал нещо за жени с една вежда, ама че го кефили ли, че го отвращавали ли - пуста памет, не помня! Но във всеки случай - ще е изненада.
На хижата се засякохме с българин. Не е алпинист. Дошъл с един поляк да снимат. Или да се снимат.

06.07.2019

В 1 часа тръгнахме за Казбек. Стегната колона, всичко беше наред. Аз, Иван и Миро на едно въже, Николай и Десо - на друго. Последните 150-200 метра преди върха са си доста стръмни. За разлика от миналата година, когато ги качихме на серпентини, този път изкачването беше право нагоре. Отново решихме да оставим раниците си в ниското, а на връщане да ги вземем. Николай и Десо решиха да оставят в това число и въжето си. Един от грузинските гидовете ги видя и ядосано ги запита дали той и клиентите му са глупави, че са се вързали. Което накара Николай гузно да се закачи за нашето въже. Десо беше изприпкал вече нагоре и нямаше връзване.
Качихме върха към 10:00 часá. Имаше едно куче на върха, което кротко си дремеше там. Оказа се, че то и предния ден с Денка и Елица се било качило.
"На могая лета, Николай!" Нестройно, задъхано нехармонично песнопение на пет хиляди метра гледка. Лека почепка с български лукчета.
На връщане излезе вятър и мъгла. Никаква видимост, в това число и пътеката от следите ни нагоре се беше замела. Добре, че бяха GPS-ите. Прибрахме се хижата към 17:00. По пътя целия ден сме яли само барчета, десертни блокчета и енергийни гелчета. Бях си взел 700 мл. термос с чай, като течността ми стигна на връщане, с малко помощ от изворчето, разположено до “Кръста". Ели беше минала с кемълбек предния ден, като била крила мущука му под ръкава си за да не замръзне.
Едва влезли в хижата Десо каза, че ще легне за мъничко. Десет минути по-късно го събудихме поне да си събуе обувките, че капеха върху нас, тези които лежахме на долните нари.
От своя страна двете девойки същия ден били тръгнали за Степансминда и слезли пеша дотам. Видели по пътя хубава кръчма и се възползвали от хубавото вино. Сетне се настанили на същото място – къща „София“ от предната ни вечер. И сетне продължили да се възползват из кръчмите на цяла Степансминда.

07.07.2019

На сутринта пред хижата момчетата се изчаквахме един друг, в странна комбинация от неохота и нетърпение, като се питахме близо половин час – „хайде, тръгваме ли“? Седяхме с Иван на един камък и подсмърчаме живота. По едно време Десо се появи, въртя се, въртя се се и се оглеждаше. „Търся някой по-мек камък да седна“ - отговори на въпросителните ни физиономии.
Заслизахме към Степансминда бавно и постепенно. Постоянно разминавахме туристи. Hello! Hi! Здравствуйте! Привет! Ахой! Салют!
На поредна почивка срещнахме поредна група. Една девойка се обърна към нас и ни каза:"Здравейте!" На толкова чист майчин български език, че първите няколко мига не осмислихме, че виждаме българи. Радостина, Владо и още някого - всички от София. Идвали били и на Казбек, и на море. Явно са видели пришитите български знамена върху раницата на Иван.
Десо и Миро отново бяха избързали напред. През това време с Николай намерихме мащерка и тя спъна и без това достатъчно нестегнатото ни ходене. На паркинга на църквата заварихме Миро останал сам. Десо беше слязъл пеша да вземе една от колите. Върна се с на Иван колата.
Разгледахме църквата. Имаше кръщене на едно момченце в нея. Свещеникът скоропоговореше нещо неразбираемо ни за нас, ни за детето, свойски облегнал лакътя си на казана, в който малко по късно щяха да топнат детето. Едно къдраво, красиво момченце с памперс, което гледаше с недоумение ниския брадат свещеник, който му мънкаше от Требника нещ, че при това на грузински.
После се прибрахме в къщата на София, изкъпахме се и излязохме на кръчма да повторим вечерта на момичетата, ако може и по-бурно.

08.07.2019

Станахме сутринта. Трудно и бавно с Иван и Николай заподреждахме в автомобилите багажа на всички. Оказа се по-трудна работа, отколкото ни се искаше.
И тръгнахме към Грузинско-руската граница. Тясно двупосочно шосе, затиснато в ждрело между високи скали. Много живописно!
На самата граница, от руска страна с всички проверки, миграционни билети и куп декларации, властите ни накараха да се чувствахме като престъпници. Много угнетително. Ей така – с неудоволствие да влезеш в Русия, от немай къде. Явно още на самата граница те предупреждаваш къде влизаш – все едно в гнойната дупка на Европа. Бързо се връща усещането за късния социализъм при нас и Бай Тошо. На Десо и двете му устни бяха в стреснушки. Един представител на властта – или митничар, или граничен поиска да види багажа ни. Иван отвори багажника на колата си и руснакът възкликна: "Это невозможно!" И отмина без да ни проверява.
Отминали границата и едва поели си дъх още веднъж ни спряха полицаи; също поискаха да видят багажа ни, но като видяха количествата бързо, бързо ни запожелаваха "на добър път."
В Северна Осетия, в гр. Арден хапнахме на крак до културния им дом, докато чакахме някаква девойка от местния им мобилен оператор MTS да благоволи да дойде на работа, че да купим СИМ карта. Не благоволи и накрая си тръгнахме. Храната си я купихме от едно магазинче в близост, където имаше и топла витрина. Елица искаше да хапне малко варени картофи и магазинерката - дребно чевръсто момиче с плътен глас, ѝ сложи всички налични картофи – поне кило и половина. Докато Ели обясни, че това ѝ е твърде, твърде много, картофите бяха изтеглени, платени и бе маркирана част от поръчката на следващия клиент.
Обменихме рубли. Оказа се, че по обяд в централната част на Арден трудно се намира работеща банка. Социализъм!
Минахме Северна Осетия и навлязохме в Кабардино-Балкария. Нова проверка на паспортите.
И наближихме Елбрус.
За Елбрус трябва да се закупи карта на оператора MTS. Той има добро покритие там. Все пак намерихме такава. Струваше 10 рубли и включваше достатъчен пакет интернет.
От едно магазинче в околностите на Терскол наехме екипировка - пухени ръкавици, овърбуутс, якета. Там имаше и конна база в близост. Видях едно дете, което яхнало кон, се разхождаше между дърветата в горичката. На колко си години? На шест. А как тебя зовут? Мухамар. Ну молодец, ты Мухамар!
Минахме през местната ПСС. Записаха имената ми, телефонен номер в Русия, номер на жена ми в България и общо колко човека сме. Дадоха ни лист с номер и телефон за данни за да се обадим когато слезем.
Отидохме до Азау, където е разположена долната станция на лифта. Настанихме се при един азауец - Алим Хисаевич Балаев, както по-нататък научихме че се казва. По 1000 рубли на человек. Спахме в прилична заготовка на къща за гости. Аз нощувах в индивидуална стая като най-шумно нощуващ. Вечерта Николай ми каза, че Алим си бил търсил някого, с когото да пийнат по едно малко, но като знаех, че балкарците са мюсюлмани, помислих, че Николай ме заглавичква и не отидох.
Излязохме да вечеряме в едно ресторантче на хотел Джан-Туган. Там ни сервира стройна, леко разногледа девойка с поставен бадж “Диана”. Имаше и една друга, по-мъничка, чевръста, с вид и инстинкти на невестулка - Айша, както разбрах, че се казва после. Нищо свинско в менюто, но пък имаше бира, че и греяно вино. Аз пих само две чаши вино. Бях тръгнал качествено да кашлям и разболявам. Николай реши да пита нещо Диана - как е на кабардино-балкарски нещо си и девойката почти се възмути - мы балкарци, не кабардинци.

09.07.2019

На сутринта оставихме всичко в колите, оставихме колите пред дома на Алим и тръгнахме към лифтовете.
Момичетата решиха да спят на по-ниско разположените Бочки, тъй като бяха загубили един ден престой на височина.
Останалите се качихме по по-новия лифт и стигнахме пеша до приют Мария.
На Приют Мария вече нямахме резервирани места. Предложиха ни недобра алтернатива, но Иван успя да изтъргува по-добри места в един фургон по-наблизо, гръмко наречен "Приют 88" срещу пакет цигари „Парламент“.
И хоп – до нас изкочи българска група. Ех, че хубаво! Бях увил в лицето до неузнаваемост с разни бъфове и очила. Като бедуин, облечен в черно, тръгнал на зимна планина. Еми, една от девойките се оказа точно Еми - Емилия Брадистилова с още четирима българи. Гледала ме, гледала тя, дори ме била повикала по име. Но аз не чувам. Едва когато и моите почнали да ми викат, била убедена, че съм аз.
Те щели да тръгват към върха на следващия ден. Същия ден ние мислехме да отидем до Пастуховите скали за аклиматизация.
Тръгнахме към Пастуховите скали в мъгла. Не взехме котки. Притеснихме се да не стегне и с Иван се върнахме. Другите продължиха нагоре. Видяхме момичетата ни, които бяха тръгнали нагоре от Бочките и вече се връщаха.
Напълнихме вода и легнахме да спим. Другите шумно се върнаха и отидоха в столовата да отворят манифактурата за чай с Джетбойла на Николай. Мен отново не ми се ядеше, но другите ме изнасилиха да хапна нещо.
10.07.2019
Ден за отмора, почивка, натрупване на сили. Проверяване на прогнозата за времето.
Еми Брадистилова и компанията ѝ се били качили с рактрак донякъде, стигнали върха и после се върнали с моторна шейна. Беше така отзивчива и тя, и нейната приятелка Ралица да ни услужат със ски маски и с излишните им провизии.
11.07.2019
Тръгнахме в 01:20. Прогнозата за времето беше неприятна, но времето надскочи прогнозата - вятър 45-50 км/ч и никакво слънчево греене. Усещаше се като -25°. Първи се отказах аз като усетих, че с такова време върхът няма да го бъде. А и силните пориви на кашлицата ми започнаха да отключват някакъв болезнен портал в средата на главата ми към най-близката мозъчно-съдова клиника. Прибрах се едва, едва. Видях една бисквити, захвърлени в сутрешната суматоха върху наровете, сгушченката ми и си направих импровизирана закуска. После легнах и зачаках останалите, сигурен че ще дойдат и те. Първи бе Иван. После Ели и Миро. Накрая дойдоха Десо, Денка и Николай. Десо каза, че са се отказали на близо 200 м.н.в от върха. Каза, че всички групи били тръгнали обратно надолу. Мисля, че всички взеха правилно решение. После научих, че от всичките четиридесетина души, които тръгнахме към върха, само двама са стигнали.
На Елица единият овербуутс беше започнал да й пада още в началото и затова нагоре тя продължи с един овърбуут. Така имаше възможност да усети какво е усещането с и без. Разбрах после, че получила частично поизмръзване на палеца на необутия крак.
Докато дремехме във фургона си дочух разговор:
- Друго си е като човек има аклиматизация!
- А?
- Викам, друго си е когато човек е аклиматизиран.
- Моля? Повтори, ако обичаш!
- Казвам, че е друго, КОГАТО ЧОВЕК Е АКЛИМАТИЗИРАН...
- А-а, да, да!..
- ...започва да чува по-добре.
Слязохме от приюта с лифта. Лек, ненаситен дъжд. Видяхме сергия със сувенирни магнити и се залепихме за нея. После хапнахме набързо хычины, което се оказа дебела палачинка с картофи и сирене. Вкусноооо!
Натоварихме колите и върнахме екипировката в Терскол. Минахме през ПСС-то да се обадим, че сме живи. После потърсихме пощенската станция за да удостоверим, че сме пребивавали като чужденци в Терскол. Пощенската служителка беше една тьотя, очевидно глуха. Разкрещя ни се, че утре трябва да дойдем към девет, защото момичето тогава щяло да бъде тук. Но какво момиче, ние искаме някакъв печат просто да ни бъде поставен, че сме били уже здесь. НЕ, МОМИЧЕТО ЗАВТРА ЩЕ Е ТУК. В ДЕВЕТ. Въх, мааму! Върнахме се пак при Алим в Азау за нощувка.
Дълга баня и после отново в ресторантчето при Диана и Айша. Този път леко разногледата Диана се оказа много по-отзивчива. Познати клиенти сме си. Николай и Денка отново я питаха да каже как са на балкарски разни думи, от което запомнихме, че „благодаря“ е „солбол“. По собствена инициатива девойката ни каза и как е на балкарски "обичам те" като гледаше едновременно, но не знам защо и съсредоточено, към Десо и мен. По някое време от кухнята ѝ викнаха нещо, тя се засрами и се откъсна от нашата маса, а вместо това дойде да ни обслужва невестулчето Айша.

12.07.2019

На следващия ден след дребнаво посдърпване между мен и Николай кой е по-готов и кой е най-готов вече отпреди пет минути, тръгнахме към пощата. Тьотята си беше там. Там беше и Момичето този път. Обяснихме ѝ за какво сме дошли, а момичето се усмихна и каза, че нямало била тонер в принтерите. Миро се изуми: във всичките ли пет принтера здесь в почте няма тонер? Момичето кротко вдигна рамене и кротко грейна с най-лъчезарната си усмивка. Николай, загубил слово, само промърмори: социализъм. Ели се възмути, че „никакви глоби няма да плаща на границата!“ Денка глухо питаше: “какво, какво?”, а Десо гледаше отвисоко с възмутена физиономия като жив контрапункт на естаблишмента. Тогава попитах двете дами дали в Терскол имат полиция и че изпитвам сериозно желание в момента тук да се срещна с полицейския им инспектор. Очевидно тонът ми е бил повече от категоричен, защото момичето се задейства - разбра от нас и по телефона при кого сме били спали - трите му имена, после събра всичките ни паспорти и изкочи навън. Не и преди Денка да я снима в анфас и профил за всеки случай. Зачакахме и се оглеждахме наоколо. В пощенския клон продаваха съдове за готвене, ученически пособия и детски играчки. Нищо ново - в Степансминда миналата година в аптеката продаваха яйца. Напрегнато чакане, но накрая девойката дойде с паспортите ни, както и с някакви бележки - може би адресни регистрации. Платихме по 250 рубли на човек за бележките и тръгнахме. Дебелата тьотя ни викна следващия път като идваме да ѝ се обадим първо на нея - нощувките ни щели да бъдат само по 500 рубли. Няма да дойдем, обещах ѝ аз.
Тръгнахме и на границата на Кабардино-Балкария със Северна Осетия-Алания един полицай ни показа къде да спрем. И Иван, и аз спряхме където той ни посочи. Слязохме от колата и полицаят ни каза, че не сме били спрели на знака стоп, разположен на двете крачки пред него. Аз му казах, че след като той ни е разпоредил да спрем и посочил къде точно да спрем, пък ние сме спрели точно там, където ни е посочил - значи не сме в нарушение. Той каза да отидем до граничния пункт и да напишат и на мен, и на Иван протокол. Стигна се само проверка, нямаше ни протоколи, ни глоби, но бая се бях натаралежил да споря. Дори набързо източих видеото от регистратора си на колата.
След няколко дребни спирания за тоалетни и гориво стигнахме и до границата с Грузия.
Минахме относително бързо границата - за няма и два часа. По пътя преди Степансминда един ТИР се беше забил в мантинелата и кабината на влекача му зееше над бездната. Материални щети. Отминахме бързо за да не ни пишат поемни лица.
Спряхме в Степансминда привечер и най-накрая хапнах. Не бях нищо ял през целия ден и ми бе прималяло, нищо че ги бяхме пуснали Да да огласят пътуването ни, начело с Джон Андерсън.
Колата започна от Степансминда нататък да кара Десо. Мъгла и никаква видимост - до десет метра напред. От двете страни на тесния двулентов път - нищо. Все едно бе тънка двупосочна магистрала към или от Ада и се кара през изпаренията на казаните. Те така се държаха и насрещнодвижещите се тираджии - сякаш са видели пъкъла с очите си и караха като да е дяволът насреща им. Поне аз на няколко пъти сам ги пращах по дяволите, както уж си дремех до Десо. Решихме да нощуваме в ниското, не в планината, за да ни е по-комфортна нощувката. Намерихме хубаво, голямо почивало с тоалетни и магазин. Докато се чудехме кой къде ще спи - заваля. Аз щях да си спя в колата, този път компания ми направиха и Десо, и Ели също. Миро и Денка предпочетоха да спят на чували под един заслон.
Нощувката беше недостатъчно убедителна в своята пълноценност.

13.07.2019

На сутринта понапазарувахме и потеглихме.
По пътя стана ясно, че Теодор Кисимов и Наталия пътуват към Степансминда. Уговорихме се да се видим на обяд в нашето заведение “Тавадури” в Ланчхури. Видяхме се и поръчахме вече станалите ни традиция салати Цезар. Този път – девет, за тих ужас на сервитьорката. Разбрахме, че Теодор са качили Качкар и сега им предстои Казбек. Успех!
Минахме през плажа, където се къпахме миналата година за да усетим морето. Ели беше облякла пухено яке - казахме ѝ че е готова за плаж в Турция.
Пазарувахме вино малко преди границата за да свършим грузинските си лари и продължихме.
След обяда продължихме и минахме турската граница за близо час - пасажерите отделно от шофьорите. Минахме относително лесно, може би защото точно на минаване през едно от гишетата бях озвучил колата си с овертюрата на Танхойзер.
След това, малко след границата, направихме бърза вечерна закуска с диня, която си носехме още от Русия. Насладихме се на нейната сладост, на великолепието да гледаш залез в Черно море (нещо невъзможно да се наблюдава в България) и на Фън Шуй подредените боклуци навсякъде около нас.
Продължихме по пътя. Времето започва да се чумери. Трябваше да купим хляб за вечеря. Николай отиде до едно магазинче, а аз го придружих за количествен контрол.
Попрепъскваше и създаваше усещане за липса на уют. Карахме колите някак си немотивирано. С ясното съзнание, че пак ще се спи неудобно. Настроението беше такова, че отново ми се прищя да пусна Реквиема на Моцарт за тонус.
Докато се пресягах да реализирам идеята си, Иван отпред рязко сви колата вдясно, като че да не прегази бездомно куче и спря.
Трабзон Буюкшекир Беледиесъ - Пикник Алани. Райско място за такива като нас. Отбивка от пътя, затревена и залесена ивица, разположена успоредно между брега на морето и магистралата. С масички, пейки, чешмичка и бензиностанция с тоалетна от другата страна на магистралата. Тук-там опънати семейни палатки. Решението да нощуваме там беше повече от единодушно. Опънаха се две палатки - за момичетата и за Десо с Миро, а другите редяхме масата. Малко водка за кашлящите, малко бира за непиещите. Настроението бързо се вдигна. 

14.07.2019

Десо кара колата сутринта защото исках да прехвърля mp3 от флашката си на телефона;
Последва музикален десант от рок Адаптациите на Електра по класически произведения: „Турски марш“ в чест на Турция, „Половецки танци“ поради Русия, както и „Танц със саби“ за да почетем Грузия, понеже Армения все пак е най-близо до Грузия, пък нямахме нищо грузинско. После малко и Джетро Тал за смяна на вълната.
По едно време чухме гласа на Денка от радиостанцията:
-Трябва да посетя бензиностанция.
-Ще зареждаш ли – пошегувах се.
-Ще разреждам...
Спряхме на една отбивка. Ех-бензиностанция “Petro”. Идеше ми да се кача горе и да поправя надписа на Retro. Бензиностанция някъде в нищото между хълмове и оризови насаждения. Жива душа нямаше, ако не броим мухите. Стъклата бяха изпочупени. Стените - олющени. Изглеждаше така сякаш само скелетът на бензинджията стои вътре, наведен над покрития с праисторически паяжини фискален апарат. Лошото е, че създаваше усещане, че може всеки момент да излезе отвътре като се яви пред нас сред зелени изпарения и отровен дъх на асинхронизирани, дисхармонични валдхорни. Някой изкоментира на слизане от колите, че обикновено на такива бензиностанции се снимат филми на ужасите с нещастен край - били умирали я режисьорите, я сценаристите, я зрителите. Предложих на Денка да я придружа до тоалетната и да я държа за ръката докато тя "се разрежда", но тя храбро отказа. Свърна зад едно кьоше и след малко се върна хем жива, хем цяла, хем неизнасилена. Това приповдигна духа ни и решихме да се огледаме по-смело. Бензиностанцията беше с разрушени огради, с все още запазен бетонен плътен фундамент, висок около метър. Зад него, оттам откъдето започваха насажденията, имаше остатъци и опаковки от храни, бутилки от напитки, капачки, цигарени кутии, полиетиленови торбички, боклуци от какво ли не. Сетих се, че някой е взел повече от присърце надписите по шосетата, които срещахме от време на време: "Благодарим ви, че пазите пътя чист".
Бензиностанцията беше сред гладки, равни и зелени оризови насаждения, зад които имаше издялани, сякаш с отвес внушителни скалисти хълмове. В полетата се виждаха един, двама души с малки мотички. Попитах се гласно дали някой някога от селото някъде там, е опитвал да се откъсне от битието си, да загърби кафеджийските одумки и недоволство и да се възкачи най-отгоре там на последния камък, та да го брули оня, дето не се лови и да срами с изоглавените си хрумвания майка си и баща си. Сетих се и за един вече незапомнен разказ, в който хората живеели на дъното на една купа, били щастливи, обичали се, имали си семейства, пълноценен жизнен цикъл, пълно самодоволство и достатъчност. Докато се родил един ден някакъв щурчо, който вместо да прави ежедневно там каквото всички правят, обикалял наоколо. Другите му разправяли, че ще си счупи главата, че на ръба на купата е краят на света, да внимава да не падне, но един ден той все пак надникнал оттам и видял, че имало други хора, които водели друг живот, както и че ако всички отидат едновременно на ръба на купата, тя ще се наклони и всички ще могат да излязат от нея.
За да се откъсна от мисълта за аналогията с нашето безсмислено, за много мои познати изкачване на баири, помолих Денка да ни направи на место една програма с упражнения по гимнастика. Тя въодушевено застана в локалното на бензиностанцията с гръб към движението, а ние - срещу нея. Упражненията се получаваха добре, докато не осъзнах, че шофьорите, които идваха към нас, с пукане си усукват вратовете. И това беше повече от логично, тъй като Денка демонстрираше сгъвката си в кръста, при която трябваше пръстите на ръцете да докоснат пръстите на краката, а впитото ѝ клинче, през това време предателски демонстрираше впечатляващите извивки на горната част на краката й, насочена точно срещу шофьорите. За да предотвратим потенциални ПТП решихме да прекратим дейността си и да си тръгваме.
Решихме да сменим звуковото присъствие в колата с Greenslade и Happy the Man, но понеже последните особено натежаха на несвикналите. Misplaced childhood и Selling England by the pound запълниха празната ниша в купето на колата. По едно време Ели извади диск от жабката на колата. Цигански напеви са ѝ отговорих. От Едерлези през Джелем-Джелем до Кай Эней от „Таборът отива на небето“. Когато изгря и Месечината, от която “нема више”, усилихме уредбата и по радиостанцията поздравихме другите от другата кола, че и всички останали в околовръст.
Вечеряхме на едно място, което ако не се лъжа се нарича Дуду конак. Там имаше готова храна, от която можеш да си избереш, имаше и разни сладки изделия за покупка. Ели отиде до съседната бензиностанция да си купи вода и от там ѝ дали като бонус микрофибърна кърпа за бърсане. Малко по-късно и Миро отиде там и бил вложил целия си артистичен потенциал да си купи вода също, но не студена от хладилника, а топла от склада. По думите на Денка, Миро бил събрал целия нетърпелив, но любезен персонал на бензиностанцията пред себе си и пред тях все едно им играел дълъг и скучен пантомимичен древногръцки театър. Но накрая успял, все пак.
Колата седна да кара Десо, а аз да пиша нещата, случили се през деня.
Ели по едно време се почувства понастинала и ни поиска ракия, както си карахме колата към Истанбул. Предложихме ѝ да дойде на задната седалка при мен и Миро и да я разтрием кой както може и с каквото може. Да приложим, примерно, утвърдилата се в практиката специалната масажна техника за четири смели ръце на двама вдъхновени мъже, която се прилага при и приляга на масажирани впечатляващи екземпляри от противоположния пол. Десо зад волана каза, че и той може да услужи с една, две ръце, но в крайна сметка Елица реши да се ограничи само с пиене, от което изгубихме всички.
Искахме да минем Истанбул посреднощ за да избегнем задръстването в понеделник сутрин, затова този ни ден това беше най-дългото шофиране, но с Crimson jazz trio и интерпретации на великите парчета на Кинг Кримсън, беше някак неусетно. Намерихме почивало след Истанбул и към 02:00 спряхме.

15.07.2019

На сутринта станахме късно. Закуски, мивки. Минахме през Одрин да хвърлим едно око на местната голяма джамия. Събухме се и влязохме. Имаше служба вътре с един особено гласовит ходжа и хор.
Минахме границата много бързо. На разклона за Стара Загора оставихме Миро с всичкия му багаж. Дойде жена му. Заклахме ритуално последната диня за екскурзията. Отново по колите.
И се прибрахме.