17:20
Звъни телефонът.
- Ало? – викам присипнало.
- Здрасти! Какви са плановете за вечерта?
- Нямам планове и задачи, скъпа. Довечера съм изцяло на разположение на семейството! : )
- Аха! Добре! Нека вечеряме рано и да излезем с децата и колелетата преди лягане?
- Ще е прекрасно! И даже можем в парка да изядем по един сладолед за десерт?
- Естествено! Купи един хляб от магазина, че вкъщи са останали само две филии. Топля, слагам масата и те чакаме.
- Идвам след малко.
Затварям кабинета. Слизам на паркинга на КАТ и паля колата. Отразявам в прозореца на шофьорската врата, някакъв мъж, който се втурва във вътрешността на службата. „Тоя пък! Сега се сети, че утре му изтича книжката…“, мисля си и давам на колата още минута да загрее. Мъжът излиза обратно от сградата и се насочва право към мен. Опа! Явно закъснях. Дали да не тръгна - ей сега, рязко? Хайде, хайде, нека не чупя поривите на гражданите. Очевидно има някаква нужда.
- Да? Кажете? - смъкнал съм прозореца на шофьорската врата и говоря дистанцирано, сякаш все още имам стъклена бронебойна преграда.
- Ами аз тук намерих един…. А! Господин Рашев! Хубаво, че Ви виждам!
- Кажи, Стояне! – разпознавам мой обвиняем, който направи толкова много дребни глупости за нула време, че като за него подходящ затвор все още не е измислен.
- Ами аз, ей сега тук, намерих портфейл и искам да го предам. Едно такси и жена имаше, но си тръгнаха, пък порфейлът явно паднал там на паркинга…
И ето, сега на това му се вика борба на мотиви. Чакат ме вкъщи. Най-лесно е да кажа, че трябва да го занесе в Първо/Второ/Трето/Пето РПУ и там да се оправят... Ама наистина вкъщи ме чакат. Обещах им. Нито съм дежурен, нито ми е работа... Пък и днес не успях дори да обядвам от ангажименти... Премалява ми вече от глад и от умора, и от ежедневния служебен интензитет.
Но пък - къде да ходи този Стоян?.. Нито пари има, нито книжка. КАТ е по-далеч, от която и да било цивилизация…
- Давай да го видим този портфейл, Стояне! Да се качим горе и да проверим дали можем да намерим собственика – загасям колата и плановете за семейни колелета. Качвам се бавно по стъпалата до кабинета без никаква, никаква емоция и вълнение, че стъпалата може да се асоциират или да са някаква алюзия към Приказката за стълбата.
Там, на етажа, все още е останала да работи една девойка. Руса. Повече истинска, отколкото руса. Те изрусените вероятно не могат да си организират работите добре, та си доработват постоянно. На мен са се метнали.
- Дай да видим едно ЕГН – ѝ викам, докато вадя лична карта от портфейла – да видим дали ще намерим телефон в системите.
Проверка. Има телефон. Не работи. Братя и сестри. И техните телефони не работят. Накрая последният брат вдига, изслушва ме кой съм и за какво го търся и ме нахоква. Яко! Меко казано. Защо съм го търсил, откъде накъде питам за сестра му. С какво право. Дали не прилагам някакви тарикатлъци. Викам му и аз, че се опитвам да помогна на сестра му, че не ми е работа, понеже ми е свършило работното време и вече трябваше да съм другаде, че говоря от личния телефон, защото служебен - нямам... ама говоря, говоря, говоря… Пък той бил затворил вече телефона, след последната си дългоопашата ругатня, която отразих вярно, но няма как да я пресъздам тук, че ще ме блокират недоволните булки и Марк Зукърбърг.
- Давай, Стояне, да пишем протокол, че ми го даваш този портфейл, пък утре ще търся собственика. Кажи къде и как го намери - питам го, докато пускам компютъра.
Двадесет минути по-късно вече сме приключили, подписали протокола, в който подробно са описани всички дреболии от портфейла, който приемам от Стоян.
Поглеждам часовника докато изгасям компютъра. Има време вече само да се прибера вкъщи, да вечеряме, да извадя велосипедите и после обратно да ги прибера.
- Хайде, тръгваме, Стояне! Благодаря, че даде тези вещи!
- Няма нищо, господин Рашев! Извинявайте, че Ви занимавах досега!.. А!.. Ама!.. Ей, тва тук!.. Отсреща е баш жената. С таксито.
- …Добре, Стояне, ти върви. Аз ще се оправя…
- Добър вечер! Вие ли сте жената? Мога ли да Ви попитам за ЕГН-то Ви?
- ЕГН: *************. Брат ми се обади, че някакъв от КАТ го бил търсил за портфейла и личната ми карта.
- Може да се каже, че е прав. Нека се качим горе за да Ви върна вещите!
Двадесет минути по-късно вече сме приключили, подписали протокола, в който подробно са описани всички дреболии в портфейла, който предавам на гражданката.
Поглеждам часовника докато изгасям за трети път тази вечер компютъра. Има време вече само да се прибера вкъщи, да вечерям сам, да извадя лаптопа и да напиша това.
И после да поразровя фейсбука, от когото да се уверя, че всички полицаи (по новому: „всички полицай“) без изключение са простаци; и дебелогъзи хрантутници; и без изключение са подкупни бандити; а че и първосигнални ценители на чалгата; до един са садистични биячи на хора, някои и убийци; както и че току-що завършилите тийнейджъри им плащат заплатите до един; как Ушев е педераст и още толкова много, много други неща, че със сигурност и за мен – свръхскромният събирателен образ, един ден ще има място във фолклора.
Както и за бандита Стоян, в когото видно има глътка човечност.
Обичам Ви уморено!
Лека нощ!
