КАЧКАР – КАЗБЕК
Първоначално, идеята ни с Иван беше да
отидем на Монблан. Търсехме трети човек, за да облекчим пътните разходите, да ги съвместим. Не търсихме
толкова упорито, та се случи проектът, благодарение на Теодор Кисимов да се
промени в настоящия му вид.
Вместо Монблан окрилихме идеята на Теодор да качим от север вр. Качкар в Турция и вр. Казбек в Грузия. Първоначалната
идея беше да сме
с микробус, повече хора, Теодор в това число; накрая останахме трима с Елица и Иван, а и
с колата на
Иван. Неотложни ангажименти попречиха на Теодор да се включи.
Изкарахме
си паспорти, проучихме маршрутите, доколкото намерихме информация.
Иван
и Ели изглеждаха (а и се оказаха), хора които никога не са излизали от върхова
спортна форма. На мен ми се наложи да си потичам на Градския стадион в Русе преди похода. Това обаче не ми се случи много
последователно и като цяло успешно. Бях започнал да пия ежедневно магнезий двадесетина
дни преди началото на проявата. Четиримата
направихме едно тренировъчно и уж аклиматизационно
съвместно преминаване от вр. Вихрен (през станалия ни вече класически маршрут
по Джамджиевия ръб) до х. Яворов две седмици преди тръгването.
Подготвихме необходимата екипировка за преход – за летен (Качкар) и за зимен
(Казбек), която всички планинари познаваме по вид, количество и качество. Като храна решихме да вземем
допълнително пастет и колбаси, тъй като поради спецификата на турската кухня и
обичаи, счетохме че едно определено месо много е възможно да
ни липсва в магазините там. По сходна
причина Иван закупи и достатъчно кенчета бира, които пиехме вечер вместо
приспивателно.
По
това време лирата беше тръгнала сериозно да се обезценява и преценката за необходимите
финансови наличности се случи да е относително невъзможна за такива като мен,
незапознати персони с микро и макро икономиките. Обмених някакви пари, Иван
обмени повече, което спаси положението, щото по магазините и тарабите - АТМ -
йок.
Опелът
си Зафира в по-голямата част шофира Иван. Не карахме денонощно. Най-късно до
към 02:00 местно време. Спахме тримата в колата на Иван по разни крайпътни
почивала. С него бяхме на предните, килнати назад седалки, Ели - фокуснически
разположена на задната. На няколко пъти спахме и по къщи за гости за да теглим
по един душ.
14.08.2018
г.
Тръгването.
Притеснявахме
се от летния сезон на отпускарите гастарбайтери и имахме идея да минем
границата, а и периферията на Истанбул посреднощ. Късното ни тръгване от Русе
попречи на изпълнението на тези планове в известна степен.
Българско-турската
граница минахме без проблеми. След турската граница в едно учреждение, което го
направих на поща, закупихме една правоъгълна бележчица, която трябваше да се
пъхне в пластмасов държач и това цялото нещо да се залепи от вътрешната страна
на предното стъкло на автомобила под огледалото. По автомагистралите камерите
отчитаха по тая бележка оставащата стойност от предплатената от нас, при купуването на бележката, пътна такса за автомобила.
По
отношение на ориентирането - разчитахме на навигация; имахме GPS в автомобила -
IGO с относително съвременни карти на Телеатлас за трите държави. На таблета
бях инсталирал Here we go и OsmAnd+ със съответните карти, както и източих
картите на Гугълмапс за вълнуващите ни региони. За пътеките разполагахме с
GPSmap 62ST и с трекове.
По
време на пътя четохме описания на маршрутите, които бяхме запаметили в
мобилните си устройства, четохме за видовете височинни болести, симптомите им и
начините на справяне с тях.
Иван
държеше да преминем Босфора по един нов, от 2016-та година въжен мост (Yavuz
Sultan Selim Bridge), благодарение на който минахме околовръстно и почти
безпроблемно на Истанбул в двете посоки.
Последва
път, път, път…
16.08.2018
г.
Късно
вечерта пристигнахме
в Айдер,
където спахме. Това е голямо курортно селище. Баня, цивилизована почивка,
уай-фай, връзка с близките, прогноза за времето и резултатите от първия кръг
на Премиърлийг.
Ливърпул бият на откриването!
Прогнозата за времето каза, че следващите два дни то щяло да е подходящо, после щяло да се разваля. Трябваше да побързаме с изкачването
на върха. Разбрахме,
че първият микробус (на турски - долмуз) от Айдер до последното населено място
- Каврун, до което се достига с транспорт преди върха, тръгва в 07:00, но
местата вече са изчерпани. Следващият долмуз беше от 10:00, но късният час не ни устройваше. Поради това,
рано сутринта се
натоварихме на зафирата и потеглихме към Качкар. Пътят го правеха в момента, затова като цяло се движехме по
сериозен трошляк и прахоляк. Както и покрай доста безстопанствени кучета,
готови да захапят гумите на автомобила само и само да запазят единствената си
грижа – дупките по пътищата.
Каврун
(2325 м.н.в.) е
малко поселище, изградено с предимно с паянтови едноетажни временни постройки,
стъпаловидно разположени върху два склона. Като цяло личи липсата на
градоустройствен план. Всички
постройки изглеждаха построени сами за себе си, а и всяка
постройка поотделно
приличаше
като да е била построена на това място първа и то от ентусиазирани аджамии.
В
Каврун закусихме. Вече забравих местното име на тестените питки с различен
пълнеж: със сирене, с варени картофи и без нищо, но пълноценно се възползвахме
от предлагането. Вкусно, още повече като прокараш питките с традиционния турски
чай с по две-три бучки захар.
Оставихме
колата на един завой на пътя и по указания на каврунци, които попитахме, както
и след справка с GPS-а,
се отправихме на осем часов преход до лагера. Там щяхме да спим преди качването
на върха. Пътеката върви срещу течението на една река, после се свива в ляво и продължава нагоре срещу течението на
левия й приток. И да са имали имена реките, не съм ги проверявал как се именуват.
Още
от Пирин си зная, че съм в лоша спортна форма, но тук си пролича, че не съм
напреднал изключително. Иван и Ели вървяха доста пред мен. Аз пуфтях, хапех устни, изоставах
и вървях на пресекулки. Иван обръщаше
назад глава с обременен поглед от някаква тегоба и грижа към мен; Ели гледаше с
устрем напред и от упоритото й мълчание долавях тихия, безмълвен упрек към
неспособността ми да насмогна на темпото. Чест й прави, че не ме скастри
нито веднъж, а
ме остави постепенно да навлизам във форма.
Осемчасовият
преход от Каврун до лагера се оказа, че е три-четири часов. Намерихме едно
равно място покрай реката, където имаше опънати палатки. 2925 м.н.в. Часът беше 12:00. Качкар,
обграден от две други възвишения се гледаше величествено над поляната ни.
Разпънахме
двете палатки, които бяхме взели със себе си - тунелна двуместна, в която
спахме двамата с Иван и куполна, в която спа Ели, разположена между трите ни
раници.
Видяхме
двама турски алпинисти,
които слизаха отгоре. Владееха английски
и ги поразпитвахме. Казаха ни, че са се опитвали да качат върха по ледника, но
от отвесите били падали много камъни та се отказали. На въпроса ни за колко
време се стига до върха, ни отговориха, че са нужни общо десет
часа – пет нагоре и пет надолу. Имало било маркировка.
Ние
се спогледахме, спогледахме си часовниците и някак вкупом, без каквито и да
било консултации и дебати решихме да тръгнем веднага нагоре. Преценихме, че имаме
сили, все пак бяхме вървели едва четири часа този ден, както и достатъчно време
да продължим. Пък и нали сме по-бързи надолу. Нали сме печени. Пет часа нагоре,
пък надолу – даже
по-малко. В крайна сметка, щяхме да се върнем на челници в лагера към 22:00, може и по-рано. Така щяхме да
спестим цял ден и възможност да се придвижим бързо до Казбек.
Тръгнахме.
Уви,
това е доста дълъг сипей. Да си призная, май е най-дългият сипей, през който съм минавал.
Малко след лагера започва въпросният сипей. Той с лява дъга отвежда в горната
си част до две премки,
които хубавото слънчево време ни показа във височината. Камъни, едри и масивни
по размер, се оказваха нестабилни. Всяка крачка беше изпитание и върховно
усилие на концентрацията. Маркировката представляваше камъни в пирамидка, каквито има на доста
маршути и по нашите
планини.
Към
16:30 часа аз последен достигнах до премката. Иван и Ели ме чакаха там поне от 20 минути. Със сетни
сили на дъха си им казах, че правим грешка. Удачно бе да прекратим изкачването и да
го подновим рано, рано сутринта. Другите някак
неестествено бързо се съгласиха. Вече успокоен, реших да се огледам. И тогава
видях стената на Качкар. Изглеждаше като нещо, което е сътворено само и само да
разколебае всякакъв вид ентусиазъм
за катерене до най-горната му точка. В случая с нас Качкар направи точно това
този следобед.
Върнахме
се надолу по сипея до лагера. Както съм учил по разните му планинарски курсове,
движението по сипей надолу не е по-лесно от придвижването му във височина. Правиш
крачка, камъните тръгват надолу, кракът потъва до над глезена в каменна река.
Добре, че обувките са високи и устойчиви. Това, че хората са казали пет часа
нагоре и пет часа надолу – има за какво да е едно и също времето.
17.08.2018
г.
Потеглихме
към 05:00-05:30 часа на зазоряване като оставихме всичко излишно да ни чака в
палатките. С нас взехме само необходимото за през деня. По два литра вода в
хидратиращите системи, сандвич и яке. Тръгнахме със светнати челници не толкова
защото наоколо не се виждаше, а защото идеята ни беше да тръгнем по тъмно, та
да се отчете, че сме изпълнили нагласата си.
Точно
по кое време
– не зная, но стигнахме мястото, откъдето се отказахме предния ден. Сега,
отпочинали през
нощта, насъбрали
сили, а и запознати с обстановката, някак изкачването ни се случи по-леко от предходното.
След
премката следва кратко относително
водоравно място по седлото (капъ на турски) 3525 м.н.в., след което следва основата
на пирамидата на Качкар. Очевидно беше, че щеки няма да ни трябват, затова ги
оставихме по пътеката, като на
връщане си ги прибрахме.
Лично
аз не направих снимки от качването на Качкар. Причината не е само за да не стряскам родителите
си. Таблетът ми стоеше през цялото време в раницата. На Качкар си е относително
катерене, вярно с добри хватки.
Нещо като пешеходен туризъм, но на четири крака. Четири опорни точки. Понякога
и по дупе. Тоест - пет или шест опорни точки. Зависи от големината и формата на
седалището. Снимането с таблет някак естествено не позволяваше самоосигуряване.
Нямаше как да оперирам таблета с една ръка или още повече - да го вадя от време
на време от раницата, докато вися на някакъв полуотвес. Малък телефон с
подходяща камера върши работа повече. Хората са измислили вече екшън камери, но
кой да ти се сети да вземе. Нямахме, а си трябваха каски. Случваха се камъни
нанадолу. Не зная как бихме се справили ако нагоре или надолу ни беше завалял
дъжд. Може би едно въже за осигуровка в този случай няма да е излишно. В случая
ние хванахме късмета изкъсо и той ни осигури стабилно сухо време.
Имаше
като маркировка каменни
пирамидки нагоре, но основното,
на което се разчиташе, бе
нарядко поставени
червени стрелки, както и на усета за пътека на първия в дадена група, който върви
нагоре. Иван в нашия случай.
Имахме и трек на ДжиПиЕса, но мисля, че трекът в този случай бе неползотворен, защото той нямаше как точно да ни локализира на точната пътека,
а не примерно три метра по в ляво или по в дясно.
По
пътя ни настигна и задмина компания от трима млади турци - две момчета и
червенокосо слабичко момиче. Едното момче
вече било качвало Качкар
за пети път. Личеше рутината. Други посетители по пътя нямаше.
В
крайна сметка се качихме на върха. Там имаше две турски знамена захванати за
здрави пилони. Имаше и метална кутия, в която ни очакваше тетрадка. Записахме си
имената, датата и едно „Greetings from Bulgaria“. Видяхме, че няколко дни
по-рано момче и момиче от България също са били тук. Снимахме се, направихме
снимки, видео, селфи с българското знаме, обядвахме и слязохме обратно. Очаквахме, че спускането ще е доста
по-трудно от изкачването. Имам предвид, че на места стръмните пътеки се
ронеха. Трябваше да се прави и обратно
катерене над дълбоки стръмнини,
в дъното на които при слизане вече гледаш със страхопочитание. Но страховете не
се оправдаха.
Слязохме бързо, прибрахме щеките и преодоляхме дългия път по сипея. Още се
чувствам отговорен към горките ми обувки.
В
лагера свихме
палатките и слязохме в Каврун. Колата ни чакаше в изправност. Разсеяха
се леките
притеснения на Иван, че домузчиите, като
са ни изтървали като клиенти, може да
са взели мерки против последващото
ползване на автомобила по предназначение.
Подминахме
и Айдер, в крайна сметка намерихме евтин мотел, в който да пренощуваме и най-вече
да свалим от себе си двудневния прах, събран от Качкар и Понтийските
планини за да сме чисти и готови за Кавказ.
18.08.2018
г.
Епично
преминаване на турско-грузинската граница - дълга колона от автомобили; през
деня лятото си е изпитание. Минахме КПП-то за 5 часа. Шофьорът с превозното
средство преминава през един пункт, пасажерите му - през друг. Нямат видимост
един с друг. Ще се срещнат на грузинска територия някъде. Евентуално. Как и ние
в крайна сметка успяхме да се открием – още ми е мистификация.
След граничната проверка следва митническият вход към Грузия.
Митническото КПП
е разделено
на две. Табелите указваха на грузински и английски: 1. вещи за деклариране и 2. без вещи за деклариране. Какво
подлежи на деклариране беше указано на първата табела. Оказа се, че Нещото за деклариране е, ако
се внасят повече от четири литра вино на човек. Тоест, другият вход, очевидно е за
неподлежащи за деклариране и неинтересуващи властите наркотици, оръжия боеприпаси, благородни метали и валута.
На
площада, който е разположен веднага след изхода от ГКПП-то има заведения, закусвални,
ресторанти,
множество обменни бюра, хора и автомобили търчащи във всички посоки. Сменихме предварително
закупено от
България евро за
местната валута – лáри. От едно гише направихме пътна застраховка, за която
бяхме прочели предварително, че трябва да
я имаме. Не разбрах дали това е гражданска застраховка или винетка или нещо
средно.
По
отношение на Грузия - първото, което прави впечатление в Грузия е, че всичко е
подредено по по-различен порядък за европееца, пък макар и той българин.
Пътните
превозни средства КРАВИ. Влизаш в Грузия, а сякаш намираш Индия. Напълно в реда
на нещата е да видиш крава, която се движи по осевата линия на междуселищен
път. Или да заобиколиш тежка говежда почивка, курдисала се в средата на някой
мост. Логично, най-разпространеният знак е А-21. Постепенно се свиква и започва
да прави впечатление не толкова присъствието на крави по платното за движение,
колкото степента на техния, почти хулигански, непукизъм към преминаващите
превозни средства.
Уличното
движение из Грузия, иначе казано Грузинският пътен тетрис: извинявам се
предварително, но професионалната ми деформация налага да обърна особено
внимание на това явление. Като съдя от естеството на шофирането на грузинските колеги, правя
извод, че посоченото по-долу
е част от местната нормативна уредба, касаеща движението по пътищата. Затова ще
си позволя да изброя преживяното, с идея, че най-вероятно цитирам местния
закон:
-
предимство има изпреварващият;
-
за да се включи паркирана кола в движението се спира движението;
-
пътният банкет е скоростна лента за изпреварване отдясно;
-
правилото за една кола в една пътна лента не важи - в една пътна лента се
движат колкото коли могат да се съберат;
-
широките банкети позволяват тройни изпреварвания в двулентов двупосочен път;
-
в редкия случай, когато не се изпреварва отдясно, през банкета, колегиално е
изпреварваният и насрещнодвижещият се, да навлязат с десни гуми в банкета за да
подпомогнат тройното изпреварване;
-
бибипкането е основно средство за комуникация между шофьорите. То замества
работата на мигачите; съдържа
в себе си поздравителни адреси и интимни благопожелания;
-
пешеходните пътеки са мястото, по което колите преминават по-бързо за да могат
бързо да освободят място
на пешеходците;
-
светофарите са просто един атавизъм;
-
когато фаровете на автомобила не работят, движението нощем става на аварийни;
-
няма грузински видеорегистратори,
грузинските видеорегистратори не
издържат гледките по пътя и погиват млади;
-
Мигачите не са достатъчни, трябва да се подават ръце през прозорците и да се
ръкомаха;
-
шофьорски книжки в Грузия се вземат при достатъчно стаж на блъскащите се
колички в лунапарковете.
Грузинките:
не са забрадени и изглеждат достъпни; след повсеместното женско забулване в
Турция. Приятно предизвикателно необлечени са; хубави. Дори ходят на плаж.
В
Грузия кошчета за смет има нарядко, защото за кошче за смет се ползва асфалта.
Много
полицаи има на пътя. Полицаи има едва ли не през 50 метра - ръкомахат на
движещите се сякаш правят попътен вятър или сякаш удрят по един виртуален шамар
зад врата на всяко преминаващо МПС.
В края на вечерта бяхме твърде уморени да си правим
вечеря. Затова хапнахме на заведение. В градчето Ланчкхути правят най-вкусната и
най-голяма порция салата Цезар, която някога съм опитвал. Препоръчвам.
Заведението е на 1317 км. от Русе.
19.08.2018
г.
Стигнахме
селото Степанцминда. Това е изходния пункт за връх Казбек. Прави впечатление,
че масово колите са с десни волани, основно разполагат с Мицубиши Делика, с
които извеждат туристи към подстъпите на върха.
Върхът
се вижда от селото,
както се вижда и емблематичната
за тази част на страната църква „Света
Троица“. Тя е разположена
на очертано странично възвишение над градчето на около час и половина пеша от
него.
В селото има няколко туристически
бази, откъдето може да се наеме екипировка– пикели, котки, якета, обувки, въжета, каски, газ. Ние си
взехме каски, понеже нямахме. Минималният срок за наем е четири дни. Не ни бе
беше приспаднат и не ни бяха върнати пари, когато върнахме каските на третия
ден. Не помня какъв беше дневния наем. Извън наемната такса, вместо залог за наетата каска, се оставя личен
документ на някого
от групата. Не е много редно, но оставихме една лична карта да ни чака три дни
в туристическия център.
Нощувахме
в къща за гости „Хил Хаус“ с хазяйка една млада жена, която се казваше Тея
Ш????нидзе. Тя любезно ни увери, че можем да паркираме колата си в двора й и да си
я вземем обратно,
независимо дали ще спим отново в дома й. Много мило от нейна страна. Сменихме
лятната екипировка със зимна. Проверихме котките, приготвихме бивачните
съоръжения, въжета, ледени клинове и всички салтанати както си следва.
20.08.2018
г.
Бяхме
се разбрали със съседа на Тея да ни закара до църквата и в 07:00 човекът ни
чакаше с мицубишито си паджеро.
Също десен
волан. По нещо като път ни закара догоре на нещо като седло между възвишението
на църквата и друго едно. Показа ни пътека през гората, която според него не се
била ползвала много, но отивала на същото място. Пътеката
подсичала прилежащото
възвишение. На въпросната
седловина, където ни остави шофьорът имаше коняри. Те срещу 250 лáри на кон
извозваха багажа на туристи, че дори и самите туристи чак до хижата Бетлеми. Там предстоеше да отидем и ние до края на деня. Решихме, че сме достигнали
предела на мързела си като сме се извозили до до църквата и поради това продължихме
пеша.
Последва
приятно ходене през гората, след което излязохме на основната пътека. Достигнахме
до обгледно място, където имаше изграден
малък параклис под формата на невисок куб. След това подминахме лагер за
нощуване. Там имаше
постройка и разпънати палатки, както и извор.
Продължихме
по пътеката, която беше маркирана тук там с каменни пирамидки, но самата пътека
беше повече от очевидна. Стигнахме ледника Гергети, сложихме котките и
продължихме по него. Самият ледник беше със стабилен твърд лед и като цяло беше
с малък наклон. Преценихме, че няма нужда
да се връзваме в свръзка още оттам. Пътеката беше прекрасно очертана. Калните
ни стъпки, от
насъбралите ни прах ходила,
на ледника се смесиха с фекалните следи на миналите преди нас коне. Държахме
пътеката плътно, наострили зрение и обоняние и бяхме спокойни, че оттам
откъдето е минал кон, едва ли човек би се затруднил да мине.
Спазвахме
точно вече наложилият се начин на придвижване – Иван и Ели напред, аз на
стотина метра след тях, наливащ в ледника собствени сосове, най-много пот.
Около час след стъпването ни на ледника хижа Бетлеми се видя в далечината.
Виждаха се и хората, които се катереха към нея. В перспектива, тяхната големина беше повече от
обезпокоителна – надалеч, всичко е безкрайно надалеч.
Пътеката
за хижата напускаше
в дясно ледника и отново продължаваше по камънак. В крайна сметка стигнахме
до хижата, пред която се ширна
заравнено като че ли от само себе си място. Нещо като каменна поляна. Имаше
много палатки. Всичките бяха опънати върху камънака, като въженцата бяха
завързани около по-големи камъни. Имахме удачата да опънем двете си палатки на
най-хубавото място – точно от двете страни на невисок, широк кръгъл равен
камък. Ползвахме го и за софра, и за стол, в зависимост от това с коя част на
тялото или нужда подхождахме към него.
Хижа
Бетлеми, което всъщност значи Витлеем, е бивша метеорологична станция. В
момента се ползва като база на хижаря и вероятно гидове и коняри. От едната
страна е интересно нашарена с графити.
На лагера има обособена палатка, очевидно трайно
закрепена, където има метеоролози и лекар. На една бяла дъска беше написана
прогнозата за времето по дни.
На
хижата трябваше да се регистрираме и да платим домуването на палатката.
Влязохме в хижата двамата с Ели, тъй като нейният английски бе несравнимо
по-добър от моя руски, пък той от своя страна е доста по красноречив от
изразителния нематерен
жестомимичен
език, който владееше Иван. Преценихме, че така двамата с Ели, допълвайки се
един друг, щяхме да успеем да се справим с необходимата, макар и минимална,
административна обработка по нощуването ни. Още преди това се разбрахме тримата
на другия ден да тръгнем към върха към 02:00-02:30 часа, съответно да си легнем
рано. Докато чакахме реда си да се регистрираме в хижата, с Ели си споделихме
съвместното притеснение, че колкото и да е наложително, ранното ни лягане и заспиване,
едва ли ще ни се случи толкова лесно. „Трябваше да вземем нещо за пийване“
изпревари мисълта ми Ели. Само кимнах съпричастно. Умишлено не бяхме взели нищо
такова, тъй като в описанията пишеше, че абсолютно противопоказно срещу
височинна болест е да се пие алкохол. Но сега имахме нужда от по едно малко.
Както и да е. Ще заспиваме трезвени.
Хижарят
дълго гледа паспортите ни. Моето име го написа в бумагите си относително лесно.
Рашев Петко. Обаче Трифонова се оказа непосилно усилие за него като непрактикуващ
кирилица. Хижарят на руски език ме помоли да седна на масата и да напиша в
таблицата имената на Ели и на Иван. Готово. Вложих цялото си старание и
калиграфски умения, от които всички мои познати знаят, че съм лишен. Хижарят
беше доста доволен от изписания
от мен нечитаем текст,
от който някак личаха имената на Ели и Иван. Попита ни попита дали ще пием по
една водка. Не бях виждал до този момент толкова силно позитивно послание,
което сините очи на Ели мълчаливо поднесоха. Хижарят наля три чаши по петдесет
грама, вдигна своята и каза нещо от рода на „за удачу и за погоду“ и пи на екс.
На екс пихме и двамата с Ели като се облизахме като доволни котараци. Попитах
хижаря нещо, колкото да не е да тръгнем
веднага след питието,
той ми отговори, аз горещо му благодарих. Той отново остана доста доволен, че е помогнал и
попита дали искаме по още едно. Позитивното послание в очите на Ели надмина
предишното си достижение. Аз кимах уж колебливо, но със старание да изглежда
като „наливай, наливай, по-скоро наливай“. Последва втори екс. Хубава е тая
„Хлебний дар“. Удачно влиза. Излязохме от хижата зачервили бузи. Споменахме на Иван за случката и му казахме, че с Ели си лягаме веднага,
докато „приспивателното“ още действа.
21.08.2018 г.
Събудихме
се навреме. Не ми се беше случвало досега палатката ми да не е покрита с
кондензирани капки вода, а с кондензирани кристалчета лед. Тръгнахме към 02:30
часа на челници. Вече имаше тръгнали преди нас. Пътеката е маркирана с каменни
пирамидки. Сред всеобщия камънак и сумрак трудно се напипва, макар и осветена
от силата на три блуждаещи челника. Отпред и отзад имаше групи, но можеш ли да
се водиш по тях като не знаеш и те доколко са ориентирани. Благодарение на
заредения трек и откъслечната маркировка, в общи линии налучкахме пътеката през
камънака. Докато излезем отново на ледника, времето се развидели. Наклонът
стана по-голям. Котки, седалки, както си пише по специализираните литератури.
Вързахме се с въжето. Ели беше най-отпред, аз бях в средата, а Иван – последен.
Иван изкоментира: „като в иракска връзка сме – жената най-отпред, че ако има
заложена мина, да се знае навреме“.
Подпитах го: „Абе, ти спомняш ли се какво се прави ако, не дай си Боже, се
случи някаква ситуация, как се правеше полиспаст, примерно а?“ „Ще импровизираме“
компетентно ми отговори Иван.
Вървяхме нагоре. Ели правеше ситни крачки. Аз докато
направя две, три
крачки и я настигах.
Спирах за да
изправя въжето помежду ни. И докато чаках се унасях. Толкова не ме е палило на
сън оттогава насам. Бре, това височинно ли ще да е, още водката ли ме държи или
сънните дяволи са ме хванали? Но ме унасяше за секунди, чак се олюлявах. Налагаше се няколко пъти
Иван да ми виква, почти да ме събужда както съм прав. Не стига това, ами и ми
се налага и да спирам Ели, че да си събирам силите. Периодично. На всеки 20
секунди. Предполагам е било много натоварващо за Иван и Ели. То и да е било
така – спестили са ми го.
В
един момент, някъде на 4600 м.н.в. прецених, че не ми достигат силите да вървя в свръзка с
тях и че ги бавя. Казах им да тръгват
към върха,
пък аз ще се влача докъдето
стигна, така или иначе вече съм постигнал личен височинен рекорд. Те да вървят,
пък връщането им така или иначе е по същия маршрут, после ще си се приберем
заедно. Те бяха категорично против да ме оставят, но в един момент
красноречието ми им дойде в повече и се съгласиха. Отвързах се, те продължиха
двамата, а аз – след тях. За лош техен късмет
по пътеката имаше голяма руска група, която беше колкото шумна толкова и бавна.
Докато Иван и Ели изчакваха руснаците нагоре, аз ги настигах. Накрая Иван каза
да се връзвам отново към тях и ТОЛКОВА! и аз се съгласих. Отново в свръзка
достигнахме до 4800. Там имаше хоризонтален участък преди последните 200 метра
денивелация, които бяха относително по-стръмни. И както се казва в приказката:
„всяко зло – за добро“, оказа се, че руснаците са решили да направят почивка и
докато почиват са решили да хапнат диня. Диня! Така и не успях да разбера дали
я носеха въпросната диня или я намериха там, но факт е, че видях с очите си
един от тях, как с пикел удряше по замръзналият „арбуз“ и предлагаше парчета на всички. Приятели,
да ви кажа, няма нищо по-вкусно от замръзнала диня на 4800 м.н.в.!
След
динята с нови сили продължихме нагоре. Последни 200 метра денивелация. Иван се
сети, че може да остави раницата си за да не му тежи, пък после на връщане да си я вземе. Продължихме в
свръзката вече олекотени по безкрайните серпентини на стръмнината, краят на която се вижда и е на ръка
разстояние, но все не иде. И не иде. И не иде.
И
накрая дойде.
В
14:20 бяхме на върха. Лоша работа. Дават го 15 чáса отиване и връщане, а ние за
12 чáса бяхме само до върха. Групата руснаци беше останала
назад да се бори с динята,
че беше бая голяма. Бяха се качили само двама други. Ще ни снимате ли? Конечно!
Иване, давай
знамето! Оф, долу в раницата го оставих! …. Последва снимка без българско знаме.
Обратно,
че времето напредваше.
Надолу бяхме доста
по-бързи. Пътеката бе
ясно очертана от котките на стотина души пред нас към и откъм върха. Но времето
тръгна да се разваля, излязоха облаци, задуха, запръска за малко суграшица,
колкото да ни притесни, че следите от пътеката могат да се изгубят.
По
пътя видяхме двойка. Един мъж,
седнал в снега и друг, който стърчеше до
него, но очевидно притеснен. Добър ден, можем ли да помогнем? Имате ли вода?
Разбира се, ще ви дадем. Преляхме им от
кемълбеците. Седналият в снега мъж пи жадно. Предложихме им хидратиращи
прахчета и разни сладки концентрати за сила. Да се обадим ли на спасителите,
питам. В никакъв случай, ми отговаря мъжът, който е повече в кондиция. Спасибо
за всё! Как тебе зовут, питам останалия без сили мъж. Артём като че ли чувам
едва, едва. Желаю тебе удачи, Артём, ты настоящий мужчина. После тръгваме по пътя си, че сме
достатъчно далеч от хижа Бетлеми. Някак гузно се обръщам на два, три пъти през рамо, колкото да видя как мъжът,
който е в по-добра кондиция е сложил на двете си рамена по една раница,
прикрепя с ръцете си залитащия Артём и двамата се движат като безпътни бродници
в снега. Кога ще стигнеш
лагера, Артём, дали
ще стигнеш?.. Удача,
Артём, удача!..
От своя страна ние пристигнахме на хижа Бетлеми в 18:30 часа. Толкова бяхме уморени, че се чудихме дали да вечеряме въобще преди незабавното лягане. И в
този момент Иван спомена,
че от тръгването си в
два чáса, до този
момент ние не сме се хранили, ако не броим по някое друго десертно блокче.
Изумително, но май наистина не бяхме яли.
Май само Ели хапна сандвич. На мен не ми вървяха сандвичите. Нарпавихме по една топла супа набързо,
почти я изпихме и легнахме незабавно с уговорката, че на
другия ден ще станем,
когато се събуди последният
от нас.
22.08.2018
г.
Дълго
събуждане, дълга закуска, включваща в себе си и обяда. Време бе да се огледаме
наоколо из лагера. Забелязахме, че тоалетната, която е изнесена надалеч по склона, е едно от най-мръсните неща,
които сме виждали. Ако тоалетната във филма „Трейнспотинг“ беше най-мръсната в
Шотландия, то тази тоалетна е най-мръсната в Грузия. Или поне най-мръсната в
Кавказ. Отделно видяхме
голямо петно, отделено и обособено като сметище. В Кавказ всичко е огромно, в
това число и сметището на хижата. Въобще, фразата „обичаш планината – боклукът е в торбата“, съвсем очевидно
няма адекватен превод на грузински.
Прибрахме
палатките, натоварихме се и решихме да
се снимаме за изпроводяк пред хижата. Не е случайно. Още предния ден видяхме на
северната й фасада голям надпис на кирилица „Иракли“. Как да не се снимаш с
този надпис? Наредихме се за снимка, хижарят ни снима. Как се казваш, го попитах. Георги, ми отговори, което е напълно естествено
след като страната му се казва Грузия, Джорджия или там както се произнася на
грузински език. Чудех се
дали да му кажа за Артём, за да
провери дали има регистриран такъв човек при него и с кого, реших да го спестя, каквото стане.
Слизахме бавно, цепките по ледника,
оня същия който изглеждаше безопасен, се бяха отворили. Сериозна работа.
Настигнахме разни хора, които бяха тръгнали преди нас. Единият
от тях се носеше
в малко
странна походка
напред. Изглеждаше
ми познат. Настигнах го и го погледнах. Артём! Значи все пак е слязъл до
хижата. И вече слизаше
от нея. Здравствуй, когда ты приехал вчера на Бетлеми? В 00:00. Значи шест чáса
след нас! Молодцы, настоящие молодцы! Оказа се, че въобще не ни помни. Нищо,
нали е жив и здрав. И браво, браво, браво на приятеля му!
След
слизането ни от Казбек, носът на Иван и моите устни изглеждаха като истинско
предизвикателство за лицевите хирурзи. Елица сияеше сякаш е минала не през
високопланински връх, а през център за красота.
Минахме
през църквата Света Троица. Видях, че има необичаен за нас българите обичай –
за да влезе жена в църквата, то тя трябва да е с покрита глава. Раздаваха специални забрадки на входа
на дамите. Видяхме двойка младоженци на църквата. Девойката чинно покри главата
си преди да влезе в църквата.
Слязохме
в къщата на Тея, отдадохме се на лечебната сила на топлата вода в банята, гала
вечеря и дълъг изтощителен сън.
23.08.2018
г.
Изпълнили
програмата с двата върха се отдадохме на туристически занимавки.
Стигнахме
Тбилиси. Спряхме колата и направихме обиколка в участъка по два моста по двата
бряга на река Кура, която преминава през града. Самата река изглежда сякаш
разделя старата от новата част на града. Във високото се виждаше крепост. На двадесетина минути пеша. Но в ранната
привечер и след толкова ходене предните дни, въобще не мислехме да виждаме изкачвания. През
реката има лифт, който води до
крепостта. Но опашката от хора бе
толкова дълга, че щеше
ни трябват поне двадесетина минути за да стигнем само до края й и се отказахме.
Препоръчаха ни да видим Стъкления мост над река Кура, т.нар. Мост на
мира. Интересен е мостът, настина. От него се виждат „Белият дом“ във височина,
каквато и да е институция да стои зад това иззето от американците име. Под институцията
е футуристичната сграда на операта, както ми обясниха местните.
Продължихме
из някаква стара махала из Тбилиси. Някъде по средата на обиколката ни срещна
възрастна жена. По-рано щях да кажа баба, но с оглед на моята възраст, повече прилича да я наричам леля. Очевидно по
дезориентирания поглед ни е личало, че сме чужденци. Лелята ни попита откъде
сме. На руски и на английски. Сподели, че била идвала навремето в България.
Започна да ни разказва за Тбилиси. Как някакъв цар, докато ловувал наоколо,
соколът му и кучето му били замаяни от серните пари на горещите местни потоци,
паднали и се сварили. "Отбили!" възникнал царят, който се отклонил от
пътя си да ги търси и оттам нататък местността и бъдещата столица били наречени
Тбилиси. После как армените били владели тези земи и точно те всичко тук били
построили, но "грузины не говорят об этом". "Ти да не си
арменка", питам. "Да, арменка съм".
Пътьом
към паркираната ни кола, питах някакъв грузинец нещо. Той се заинтересува
откъде сме. От България, му казах.
Ой, ой! Ну сегодня Лудогорци играёт с Торпедо Кутаиси! Тъй ли, възкликнах, мы пропустили это. Щото то
човек да не отиде в Грузия по случайност и изведнъж – ставаш част от агитката.
Но така е, като има български футболни отбори, пръснати по целия свят. Да бяхме
знаели по-рано, можеше да вмъкнем един футболен мач с българско участие в
програмата си в странство.
Нощувахме
в колата на пътя покрай едно заведение до Sajavakho, където и да е това селище. Празно, пусто място. Пълно
единствено с уличен прахоляк. Сутринта се изпълни и с преминаващи автомобили.
Толкова много автомобили и непознати лица, че започнах да се чудя, дали на хората, които живеят и работят в
заведението,
може да им се брои, че водят уседнал начин на живот. Едно шест-седем годишно
местно момченце обикаляше
около масите, ръмжеше
и сменяше
скоростите на своето движение. По цял ден гледа пътен трафик и сега играеше на пътен трафик. Сигурно
по цял ден си играе на пътен трафик. Ще стане шофьор, ще избяга оттук. И ще си преставя,
че е състезател
във Ф1. Както всички грузинци.
24.08.2018
г.
Направихме
един бърз каменен плаж в Грузия малко преди границата с Турция. Точно срещу
Китен през морето. Поизпрахме това онова и се изкъпахме в една оборудвана
съблекалня с тоалетна.
Хапнахме
тежко да се
подготвим за преминаването на грузинско-турската сухоземна граница.
Преминаването
й костваше 04:30 чáса ужас. И тук шофьорите с возилата влизат от едно място,
пасажерите им -
от друго. Кога и къде, дали
ще се намерят после на турска територия е техен проблем, не на граничните.
На
пункта за пасажерите, пасажерите се превръщат в тълпа. Телата са до тела.
Усещането за интимност бе
споделено с още пет-шест човека. Впечатляващото беше, че където и да имаше
деца, всички се развикваха и правиха шпалир за да минат децата с родителите си.
Грузинските гранични изглеждаха вцепенени от тълпата. Турските власти - бяха не
по-бързи. Самите им съграждани ги възнаграждаваха на няколко пъти с иронични ръкопляскания за
експедитивността, за явяш-яваш бързината.
По
отношение на
шофьорите с возилата, Иван сподели после, че турските гранични власти стриктно започнали да отварят
и да оглеждат
всичко. Един от тях тъкмо
се канел да
откопчава щипките на кора под жабката на колата, когато друг бил отзад при багажника на зафирата. Викнал нещо на
колегата си - ентусиастът
с махането на кори. Иван се вцепенил, но отишъл при тях отзад. Видял, че двамата
гранични полицаи ни гледат
щеките, сечивата и въжето. И цъкат с език. Иван на чист ръкопашен турски език
започнал да им обяснява, че сме алпинисти от Качкар и Казбек. Граничните
махнали ужасено с ръка да се качва в колата и да отминава, пък и да не се връща; пуснали го
като въобще не се заинтересували от недекларирания алкохол.
Продължихме си по магистралите. Пределната разрешена
скорост на леки автомобили е 110 км в час. В градовете ми направи впечатление,
че ограничението на скоростта е 82 км в час. Магистралите са с гладък асфалт,
много добре обозначени с пътна маркировка. Почти като при нас.
Минахме през едно от градчетата и ми направи впечатление, че има булчински салон със
сполучливо име "Evet"
(Да). Помислих си, че може да имат и клуб на стари моми, който се казва "Yok" (Не).
Да си призная, не съм подозирал, че може да стават задръствания по
автомагистрали. Над 50 км. преминахме на първа и втора предавка. Едва едва. По случая си пуснахме на МР3-ка парчето на Самюел Бергер
"Адажио за турска автомагистрала".
Ами,
логично беше - случихме Курбан Байрам. Местното оживление беше повсеместно - и
по почивала, и по магистрали. Трудно се придвижихме до трудно намереното място
за нощуване.
26.08.2018
г.
Отказахме се да разглеждаме Истанбул. За него си трябва
специална многодневна програма.
Българо-турската
граница. Два и половина часа. Пред нас имаше доста германски коли, белгийски,
дори и английска кола. Интересното е, че всички в тях владееха отлично турски
език, и германците, и белгийците, и англичанинът, на който регистрационния
номер на возилото с малко въображение можеше да се разчете като Ахмет.
Най-накрая стигнахме България. Димировград. Бавен обяд.
Музей на Пеньо Пенев. И после Русе. Това е. Прибрахме се.
Не
мога да измисля кой знае какъв патетичен финал на историята. Пък и то –
необходимо ли е след толкова много писане? Ако въобще има читател, който е
стигнал дотук, иде му да му стисна ръката и да го поздравя. Не мога да те
почерпя в грузинско вино, читателю, нито да те почерпя с турско пишмание. А бих
го направил с удоволствие за твое и за мое здраве. Благодаря ти за вниманието!
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.10214750389812165&type=3
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.10214750389812165&type=3
